Виктор Лилов (48 г.) е музикален мениджър (“Месечина мюзик”) и издател (Black Flamingo Publishing). Той беше член на Гражданския съвет на Реформаторския блок и кандидат за евродепутат от РБ. Стана известен не само със силно либералните си политически възгледи, но и с това, че е единственият български политик, който не крие, че е гей, а открито заявява различната си сексуална ориентация. През декември получи наградата за ЛГБТ личност на годината. В края на миналата година Лилов напусна – по принципни съображения – Реформаторския блок и стана един от най-видните членове на новата либерална партия ДЕОС. “Дневник” препечатва интервюто му пред Емил Коен за “Маргиналия” с позволение на редакцията. 

Г-н Лилов, на колко години сте, какво сте учили, с какво се занимавате сега?

– В момента съм на 48 години, не се знае на колко ще остана (смее се), завършил съм арабистика в СУ “Климент Охридски”, но след като я завърших, не съм работил по тази специалност.

Как сте с арабския език, вече забравихте ли го?

– Не го ползвам активно и съм го позабравил, но понякога се изненадвам, като се усетя, че разбирам, когато се говори на арабски. Но ако продължим с биографията – аз всъщност следвах етнология и арабистика и идеята ми беше по-скоро да се занимавам с етнология, следвах и във Виена, но не ми хареса средата, в която живеех там, отношението на австрийците, и затова се върнах обратно в България. Това беше през 1992 г. Нещата се променяха и реших, че може да има по-голям смисъл да се върна у нас и да участвам активно в политическия живот. Още тогава имах такава идея. Но се оказа, че политическите партии тогава бяха твърде далеч от моите представи за свободата на личността и за принципите, върху които трябва да се изгражда политиката, и бързо се отказах. А либералните партии тогава се появиха и изчезнаха с някаква свръхсветлинна скорост. Спомняте ли си за много симпатичната Радикалдемократическа партия например? Тя много бързо беше претопена в СДС и изчезна.

След като завърших, започнах да се занимавам почти веднага с две различни дейности. Едната беше водене на тренинги за личностно развитие, а другата ми работа беше музикален мениджмънт. И понеже нямаше, а и сега няма, цялостно образование за това у нас, се самообразовах в областта на културния мениджмънт. Но натрупах опит в тази сфера на дейност и преди пет години с мой партньор основахме литературно издателство, което се казва “Блек фламинго публишинг”. Идентифицирахме празна пазарна ниша в областта на културните индустрии и почнахме. Нашето издателство издава най-вече драматургия, искаме да помогнем на българските театри по-лесно да обновяват репертоара си с нови преводни пиеси. Ние сме например единствените издатели на драматургията на Уди Алън тук. Разбира се, стараем се да подкрепяме и българските автори.

Кога и защо решихте да направите публично достояние своята сексуална ориентация? Имахте ли някакви неприятности във връзка с това разкриване?

– Много е важно човек да има подкрепяща среда. Дълги години имах проблеми с това кой съм, каква е моята идентичност, дали няма нещо сбъркано в мен. Особено когато човек израства изцяло в хетеросексуална среда, той си мисли, че нещо не е наред с него, тъй като няма пример за сравнение, не знае дали е възможно да споделяш или не и много време това беше проблем за мен. Но благодарение на някои много близки приятели разбрах, че е много важно човек да сподели какви са проблемите му със собствената му идентичност.

Казах първо на един много близък приятел, който не е гей, и за мен беше ужасно важно, че той реагира съвсем позитивно и ми каза, че това няма никакво значение. Усетих един изключително позитивен ефект от това споделяне и нали, когато на човек нещо му хареса, започва да го прави все по-често, и така тръгна моето разкриване. Това не беше в буквалния смисъл рязък скок – до един момент не си казал на никого, а след това пускаш съобщение за това какъв си в Туитър – а стана постепенно. Социалните мрежи и медиите позволяват да разпространиш вестта за себе си по един бомбастичен начин, но ми се струва, че това е по-скоро рекламен трик. Но това какъв съм е за мен нещо твърде интимно и лично и затова разкриването не стана веднага, а, как да кажа, стъпка по стъпка, до момента, в който информацията за моята сексуална ориентация стана публична. И аз не разбрах кога точно стана, може би откакто през последните години се занимавам по-активно с политика. Но вече твърде много хора разбраха, че нито крия своята ориентация, нито се срамувам от себе си. Важното тук е, че не смятам, че какъв си в сексуален смисъл е определящо за твоето публично поведение, но то става определящо, когато това се крие, когато е тайна. Познавам доста български политици, които са жертва на тази своя лична тайна.

Какво значи “жертва”?

– Значи лесно поддаващи се на манипулация. Значи хора, които могат да жертват принципите си, защото те са обект на рекет по повод на това какви именно са. Никога не бих искал да попадна в такава ситуация. Не мога да си представя, че мога да съм такава жертва.

Единствената защита е да няма никаква тайна, така ли да разбирам?

– Да, точно така.

А как стана така, че от културен мениджър се превърнахте в политик? Защо решихте да влезете в политиката?

– Казах, че една от причините да се върна от Австрия в България беше чувството, че бих бил много по-полезен у нас, и то ангажиран с публична политика. Не се получи, когато се върнах, моята представа за свобода на личността никак не се синхронизираше с това, което се правеше като публична политика в България. Ужасяваща беше за мен липсата на принципи при правенето на политика у нас. Но интересът ми се възроди, и то много рязко, при първите протести срещу споразумението ACTA. Аз съм привърженик на отворения код и ACTA беше опит да се наложат недопустими ограничения върху свободата. И мисля, че гражданската енергия от протеста срещу това споразумение много бързо се пренесе и трансформира вътрешнополитическата ситуация у нас.

Хората усетиха, че от тях зависят важни неща и че могат нещо да променят. Нали си спомняте, че в резултат от тези протести страната ни радикално промени позицията си по ACTA? Министър Трайков до тези протести доста равнодушно гледаше изобщо на това споразумение, но след тях си промени мнението и убеди Бойко Борисов и България стана противник на ACTA. Защото всички знаем, че Борисов няма собствено мнение и че то е толкова малотрайно, че може да се мени всеки ден.

Понякога и по два пъти на ден…

– Да. После тази гражданска енергия почна да се засилва до момента, до който се стигна до протестите срещу Пеевски. Тогава още повече хора видяха, че могат да въздействат пряко върху правенето на политика. И тогава ми предложиха да се включа в Гражданския съвет на Реформаторския блок (РБ). За мен това беше възможността за пренос на публичните желания в реални политически действия, това беше реален механизъм за човек като мен да има влияние върху политиката дори и от позицията на извънпарламентарни партии. А партиите от РБ бяха станали извънпарламентарни заради собствените си грешки. За мен беше много позитивно, че те ги разбраха и решиха да се обединят. Видях тогава една политическа зрелост и затова се присъединих – просто защото видях, че протестите са нещо хубаво, но нямат траен ефект.

Но в края на миналата година напуснахте РБ и съответно Гражданския му съвет. Защо?

– Ами колкото и странно да звучи, напуснах точно по същите причини, по които и влязох там (смее се). Когато една политическа организация е изградена на принципна основа, си заслужава да я подкрепиш. Когато тя обаче забрави принципите си и ги подмени с нещо друго, съвсем нормално е да напуснеш.

С какво подмени принципите си РБ?

– Ами то е очевидно. Целта, заради която беше съставена тази коалиция, беше да изхвърли мафията от властта. Солидна част от мафията присъства във властта чрез една от най-популистките партии у нас – ГЕРБ. Разбира се, ГЕРБ не е хомогенна организация, там има множество отделни групи, които са в конфликт, но сенчестите обвързаности и непрозрачната политика са характерни за тях. Това ясно се вижда от лъкатушещото поведение на Борисов – днес подкрепя едни мерки, например за контрол върху “Нефтохим”, утре – пряко противоположни. И когато РБ казва, че прави съюз с една обвързана с мафията организация, за да бори мафията, това е, меко казано, шизофренично. За мен адекватното поведение на РБ беше да остане в опозиция и така в дългосрочен план би получил по-силна подкрепа за реформаторски политики.

Ако РБ беше в опозиция, това правителство нямаше да има дълъг живот, но като са в коалиция с ГЕРБ, те го укрепват. И правителството оцелява, без по същество да прави каквито и да са реформи. Реформите са замазани, проточени, силата им е намалена чрез купища уговорки, изключения и т.н. Самите реформатори се поддадоха на съблазънта да почнат един кадрил от назначения по разните етажи на властта… Но личният ми опит показва, че има множество механизми, далеч не са само административните, за влияние върху публичните политики, дори като опозиция. Може би начинът да правиш реформи е да не седнеш в министерското кресло.

Видяхме ви на пресконференция на организаторите на гей прайда и вие говорихте от името на партия ДЕОС. Знае се, че вие сте се присъединили към тази партия. Как да го разбираме това – напускаш една и отиваш в друга партия. Това не е ли от трън, та на глог? Тази партия е млада и неособено известна и в нея възможностите за кариера не са такива, както в другите, много по-малки са. Какви са тогава мотивите ви?

– Пак за принципи говорим. Принципите, заради които влязох в РБ, принципите, поради които напуснах и тези, които ме накараха да се присъединя към ДЕОС, са едни и същи. Когато каузата ми съвпада с каузата на група хора, защо да не ги подкрепя? Мисля, че ДЕОС е партия, която има капацитет, визия и най-вече вътрешно убеждение на хората в нея да постигнат целите си, а те са свързани най-вече със свободата на личността. Пък и никоя партия не е почнала със сто хиляди членове, може би освен ГЕРБ (смее се). Стига хората в ДЕОС да не отстъпват от каузата си, скоро тази партия ще стане доста солидна.

Както знаете, “Маргиналия” не е политически сайт, а правозащитен. Да минем на друго. Какво означава в България една публична фигура (а може би не само тя) открито да изявява своята, както тъпо я наричат, “нетрадиционна сексуална ориентация”? Има или няма проблеми, неприятности? Или може би е много весело?

– Първо, аз вярвам в това, че хората трябва да са свободни да бъдат такива, каквито са. И това не е, защото някой иска да отрече цветни дрехи и да маха шалчета във въздуха, а е свързано с това колко активни сме ние като личности в постигането на личното си щастие. Когато човек е ограничен в свободата си, той не може да функционира добре в средата си. Той се капсулира и това е ужасяващо не само за самия човек, но и за общността, която губи от изолацията на своя член. Това важи за членовете на всякакви общности – такива, които се събират около сексуална идентичност, около културна различност, около религия и т.н. Когато голямото общество не подкрепя такива общности, то самото много губи. За това за мен е важно да има приобщаващи политики и те да са ясно осъзнати.

Добре, но у нас продължава да бъде сензация когато човек, да речем, с друг цвят на кожата или със сексуална ориентация, която не е като на мнозинството, или принадлежащ на някакво етническо малцинство, захване да се занимава с политика и стане известен. В България това продължава да е изключение и малкото хора от този тип са сензация. Да уточня – питам за личностния аспект на преживяването да си публична личност и в същото време гей.

– За съжаление сме консервативна страна, затворена. Ние си мислим, че сме отворени към света, но всъщност сме ужасно затворени и много провинциално изглеждаме, гледани отвън. Напоследък ние дори загубихме любопитството към това, което се случва навън. Преди 10 ноември нашенецът беше любопитен, много искаше да научи “как живеят ония там”. Може би това е резултат от силната изолационистка политика на тогавашните правителства. А сега… като че ли се разучихме или изобщо не сме се научили да виждаме колко по-позитивно и по-лесно е да се развиваш като едно отворено общество, в което никой не го е страх да бъде самия себе си.

Това е и за мен неведнъж опитът ми от това, че съм открит, че не крия кой съм, е бил доста негативен. Ежедневно се сблъсквам с негативни реакции, най-силните са в социалните мрежи. Имам “благожелатели”, които се чувстват длъжни да ме “информират”, че съм “педал”, “гей”, аз пък казвам, че знам това, разбира се, и ако те се вълнуват, можем да се видим и да ги информирам по-отблизо (смее се).

Ей Богу, не мога да разбера реакциите на такива хора, защото да обичаш да мразиш за мен е толкова контрапродуктивно поведение, че е дори трудно да бъде описано. А психологическият ефект за тези, които толкова много мразят, е че се превръщат в пълни самотници, защото омразата не е чувство, което може да създава общности. Ако обществото ни продължава с тази омраза към всичко, което е различно, ние рискуваме да се провалим като общност с общи цели. Това ще означава тотално отказване от всякакви ценности и също да стигнем дотам всички да ходят със заредени пистолети в джобовете си. Не бих искал да живея на такова място…

В други страни сме свидетели на активна позиция на държавата по отношение на хомофобията. Към нея отношението е много негативно, а подрастващите биват възпитавани в уважение към различието. У нас нищо подобно не се вижда. Така ли е или не?

– Абсолютно вярно е това, точно така е. Темата за това дали хомосексуалността е болест е отдавна приключила по света, а ЛГБТИ общността е обект на приобщаващи публични политики. У нас такова нещо няма, при нас продължава да се възпроизвежда един културен модел на отхвърляне на хората с различна от тази на мнозинството сексуална идентичност, модел, който е наследен от времето, в което християнството е формирало ценностите на хората. Аз се притеснявам, че България все още не декларирано секуларна държава, светска държава. Не само че не виждаме политики на приобщаване, а напротив, виждаме ярко проявени религиозни пристрастия, които всъщност са политики на разделяне. И това се декларира от всички висши държавници чрез поведението им, чрез настояването една религия да е по същество официална и т.н. По никакъв начин не съм против християнството и против религиозното самоопределение на всеки човек, но това не трябва да е обект на публична политика. Ние не виждаме активно приобщаване на хората с различна сексуалност, защото държавата не смята , че те са ценни и не вижда смисъл в такива политики.

На 27 юни ще има гей прайд. ЛГБТИ хората настояват за права. Прайдът е начин за демонстриране на това тяхно искане. Но много хора казват “Стига, какво повече искате? В края на краищата никой не пречи на “обратните” да си общуват сексуално с когото им харесва, стига това да е “зад спуснати пердета” и заключени врати”. А въпросът е – какво повече следва да се иска и за какво приобщаване говорим?

– Това е въпрос свързан, с политиките на приобщаване. Най-съществената дискриминация за ЛГБТИ хората е в сферата на брачните отношения. Бракът у нас е изцяло обвързан с една сексуална идентичност – с хетеросексуалната. Няма никаква друга възможност, това дори е конституционно закрепено, макар че пак конституцията казва, че хората у нас са равни по достойнство и права. Има конфликт и той трябва да бъде решен и на конституционно ниво. Но това не пречи у нас да бъде въведен сходен на брачния институт, този на “гражданския съюз”. Той трябва да дава легални права на например еднополови двойки – в областта на съвместно притежаването имущество от тези двойки, при грижите за болния партньор (те сега са невъзможни, защото да се грижи за болен е позволено в болниците само на съпруг или съпруга или на близък роднина), при пенсионното осигуряване и т.н. Най-после, на тези двойки следва да се разреши да отглеждат деца. Нехетеросексуалните двойки, еднополовите двойки, са напълно лишени от тези права. Хетеросексуалното мнозинство не се и опитва да се постави в положението на тези хора. То смята, че след като се разхождаме по улиците и никой не ни пребива, всичко е ОК и трябва да благодарим за възможността да дишаме един и същи въздух с него. Ние искаме равни права и нищо повече от това.

Никой не знае кога България ще стигне прогреса на силно католическата, с много по-дълбока и по-искрена, което е по-важно, религиозност, страна като Ирландия, където съвсем наскоро еднополовите бракове бяха легализирани с референдум.

– Да, същото е положението с легализацията и в такива католически страни като Италия, Испания, Португалия. Но това, че в тези страни са стигнали до това, че не може да се лишават хората от права само заради сексуалността им, е резултат от дългосрочни политики. Резултатът е приобщаването на хората, те да не се чувстват отхвърлени.

Политиката и правата са неразривно свързани. Идват местни избори. Вашата партия ДЕОС, доколкото знам, ще участва в тях. Навярно вие ще се кандидатирате за изборен пост. Но не ви ли е страх от клеветите и ругатните по повод сексуалността ви, защото, ако се кандидатирате в тези избори, със сигурност ще ви залеят с помия на тема “вижте го този, той е гей, а иска да става…”.

– Да, вероятно това ще е основният “аргумент” срещу мен. Не мога да разбера хората, които ще ползват това, доколко са сериозни, доколко искрено вярват, че хора като мен не трябва да участват в избори. Такъв “аргумент” те ще ползват по-скоро с цел да консолидират привържениците си. Добре съм запознат с подобен подход, вече имам опит. Най-вероятно ще кажат, че ако аз един ден например стана кмет на София, ще превърна столицата в място за гей-оргии (смее се).

Искам още отсега да кажа на тези хора, че представата им за това, какъв живот водят например гейовете, по-скоро е отражение на техните комплекси, и може би на това, че са сексуално непълноценни, така че бих им препоръчал по-скоро да се насочат към вътрешния си баланс и да възстановят адекватния си сексуален живот. И, уверявам ги, това много ще им помогне в личностен план да се отърсят от комплексите и задръжките си. А иначе, един гей кмет по нищо не би трябвало да се отличава от един хетеросексуален кмет, стига и двамата да вярват в ценностите на едно свободно общество. Като например кметовете на Берлин и на Лондон Иван Масоу, които са гейове. Но те не са успешни, защото са гейове, а защото споделят ценностите на свободното общество и са способни мениджъри и лидери. Човек, който, като преценява с кого да общува, се води от повърхностни критерии като цвят на кожата или сексуална ориентация и отхвърля “различните”, в един момент най-вероятно ще свърши заедно с мечките в гората в някоя много неприятна ситуация (смее се).

Връзка към статията в Дневник